100%

Случвало ли ви се е да попаднете в стопроцентов мрак? Спомняте ли си какво е било първото ви усещане? А първата мисъл? Сега си представете, че се налага да останете на това място, всъщност никой не знае колко дълго…Ако влезете в пещера без осветление ще попаднете в 100 процентов мрак, за някои хора тази тъмнина е съпровождащ елемент през целият им живот. Представете си сега как от този мрак изникват образи, без никога преди това да сте ги виждали…Това е като да създадете нещо от нищото. Но това „нищо“ всъщност е огромен потенциал, който чака да бъде проявен.

Разговор с Диана Бонева във връзка с изложбата „Позитив” в галерия Кредо Бонум

От къде се появи при теб този интерес към света на незрящите?

Интересът се появи още в детството ми. Попаднах на предаване с деца, които разчитаха браиловото писмо благодарение на пръстите си. Години по-късно видях една много силна фотография, направена от мой приятел и много добър портретист – Васил Танев. Портрета беше на Галина Кръстева, която по –късно стана един от участниците в изложбата и от която започна всичко останало. Бях много впечатлена от нейното излъчване и реших, че е време да направя нещо в тази посока. Галя е родена с нарушено зрение, но притежава невероятен дух и жажда за живот, както всъщност и останалите участници в проекта.

Сега като се замисля света на незрящите винаги е представлявал интерес за мен, защото съм сигурна, че е доста по-различен от нашия, като представи, като въображение, дори и като идеи. Ако влезеш в пещера без осветление ще попаднеш в 100 процентов мрак, за някои хора тази тъмнина е съпровождащ елемент през целият им живот. Никога не трябва да забравяме това. Представи си сега как от този мрак изникват образи, без никога преди това да си ги виждал…Това е като да създадеш нещо от нищото. Но това „нищо“ всъщност е огромен потенциал, който чака да бъде проявен. Ето защо концепцията беше насочена към квантовата теория, в която намерих много интересни допирни точки.

Като визуален художник и човек, който борави с образите какъв ти беше подхода към това да говориш за свят лишен от образи.

Може би това идва от факта, че винаги ми е било много интересно да изследвам невидимата зона на съществуване. Това, което всеки един човек носи, но много често прикрива, зад маската на поведението, обноските, изискванията от страна на обществото. Винаги съм имала много силно любопитство към имагинерната и ментална част на проявеното, която движи всичко останало. Към духа! И затова именно, светът на незрящите ми е бил така интересен. При тях няма образ, няма материя в смисъла в който ние възприемаме нещата. Ние възприемаме света първо със зрението си и след това със всички останали сетива, докато при тях нещата се възприемат чрез някое от другите сетива – слух, осезание, обоняние, вкус и равновесие. Равновесие – много хубава дума. Тук е мястото да спомена видеото, което направих с Богомил Кърков, който също никога не е виждал. В него той ни разкрива своят свят. Разказва как в началото си е представял кафе автомата – с малкото човече вътре в него, което прави кафе много бързо и го подава. Разказва за първият си полет. За разликата между детските му представи за самолета, добити от докосването на малка пластмасова детска играчка и големите мащаби на вътрешното пространство на един истински самолет. Споделя ни и за сънищата – как в съня за него всичко е реално, как усеща присъствието на хората, физическият допир, вижда места, на които никога не е бил или най – малко не е виждал, движи се без бастун и може да кара кола. Тук отново идва въпросът – кой свят е по-реален – нашият, „образен“ свят, невидим за незрящите или техният единствено видим за тях свят и невидим за нас, и трябва ли въобще да се ограничаваме в „реалността“, така както сме свикнали да я възприемаме.

Изложбата на практика съдържа три портрета, нали така?

Да, в процеса на реализация се оформиха три аудио визуални портрета. За мен беше важно да покажа и разликата между хората, които са имали зрение и са го загубили и тези, които никога не са виждали. Двама от участниците са родени без зрение и двама губят зрението си в последствие – при злополука. Единия е Светослав Цветков, който губи зрението си при промишлена авария, но въпреки дългогодишните опити да спаси зрението си от няколко години вече е напълно сляп. Това обаче ни най-малко не му пречи да следва мечтите си. Със своето силно чувство за хумор той е любимец на младежите. Така и аз стигнах до него – още на първата ни среща му предложих заедно да заснемем две видеа и той каза „Готово, а ти ще ни помогнеш да популяризираме нашият ветроходен отбор“. Така той стана втори оператор във видеоинсталацията.

Наистина на края се получиха три портрета.

Има и още един участник, който стои зад звуковата инсталация. Той беше моят верен асистент при работата с ехолокацията. Панчо Карамански губи зрението си на 10 годишна възраст. Панчо е млад човек със силно позитивен дух и отворено съзнание. Той потвърждава тезата, че когато човек е отворен към света, започват да му се случват чудеса. От него научих много за ехолокацията .

А какво място в изложбата заема ехолокацията?

Ехолокацията е един от методите, които помагат на хората с нарушено зрение да се ориентират в пространството. Когато реших да направя проект свързан с хора с този проблем, започнах да чета много. Попаднах на няколко статии, които са свързани с ехолокацията. Страшно много се вдъхнових, защото това е един метод, който им дава възможност те да бъдат много по-независими и да могат да извършват действия, за които по принцип трябва друг човек да им помага или въобще не биха го направили сами. Тоест, те могат да карат колело, могат да катерят, могат да карат скейтборд, могат да ходят на планина, най-общо казано да се предвижват в пространството по-свободно. Методът на ехолокацията изисква много повече опит, воля, мотивация и постоянство, но пък когато го овладееш, наистина си много по – самостоятелен. От моята позиция, за тях това е едно много светло бъдеще. Аз съм човек на действието, обичам непрекъснато да се занимавам с различни неща, аз самата, освен творческите интереси, обичам планината, катеря, практикувам йога, все неща, които ме зареждат допълнително, които ми дават други емоции и ми помагат в трудни ситуации. Помагат ми да превъзмогвам себе си, да продължавам напред. Смятам, че за всеки човек е важно да има такава възможност, дори да поставя себе си на границата на възможното, за да преодолее страховете си или да постигне това което иска. Затова моето желание беше да създам нещо, което да даде на незрящите отправна точка. Хората с нарушено зрение прилагат ехолокацията, но по-скоро пасивно, използвайки звуците от околната среда. В случая за проекта изработихме ехолокационна инсталация, която е под формата на игра, за да ги провокираме по-често да прилагат съзнателно метода, за да могат да го ползват и активно. Активната ехолокация включва произвеждането на звуци от самият човек – чрез пляскане или щракане с език, с помощта на които се стреми да открие съществуващите около него обекти, т.е с помощта на ехото, отразено от обектите, той може да разчете разстоянието, големината, формата, материята на съответният обект.

А какъв ти беше подхода при избора на медии? Важно ли ти беше да си силно визуална в изложбата?

От известно време се занимавам с видео изкуство. Видеото е изразното ми средство в момента. Камерата е моята четка. Затова исках от една страна да има видео, като присъствие в изложбата. От друга, самите незрящи не могат да видят образите, но могат да ги чуят. За тях е много важно те да могат да чуят това, което се случва в залата. Факт е, че не могат физически да видят образите, но това не означава, че не могат да присъстват в случващото се и да го усетят. Аудио картината им помага да се пренесат на мястото на събитието.

Използваните медии ми дадоха възможност да насоча посетителите да използват другите сетива, не непременно очите или тактилността. Възможността да използваш само слуха си, например, и това да ти даде някакъв образ, някакво разчитане на средата, вече те пренася на друго ниво. В един по – имагинерен момент, но заедно с това ставаш и по-концентриран, започваш да усещаш стъпките си, сигурността започва да придобива други измерения и ти започваш да разчиташ на други сигнали.

Моят стремеж беше да създам среда, която от една страна да бъде информативна за всички посетители, от друга да бъде „удобна“, възприемчива и полезна за незрящите и от трета да даде възможност на останалата част от обществото да разбере света на хората със зрителни проблеми.

Незрящите и въобще хората със специфични нужди, живеят в силно изолирани общества, които според мен са малко изкуствено наложени. Чрез тази изложба аз исках да създам условия хората да могат да общуват свободно, да се замислят, че липсата на нещо не означава непременно пречка или проблем, а може да бъде трансформатор, провокатор, стимул за развитие, за креативност, за търсене на нови подходи и решения.

Смяташ ли че твоята изложба е етап от нещо по-голямо, или си изчерпала по някакъв начин интересът си към света на незрящите?

Интересен въпрос . На този етап ми е трудно да отговоря със сигурност какво развитие предстои от тук нататък. За сега имам желание да представя изложбата и в други градове. Имам идея и за видеоинсталацията – да я представя на различни места извън рамките на изложбения формат с благотворителна цел.

Със сигурност интересът ми към света на незрящите не е изчерпан и е въпрос на време да предприема действия отново в тази посока. За сега искам да се върна към някои по-малки проекти, които замразих, за да мога да реализирам тази изложба.

Весела Ножарова